Follow by Email

петък, 15 юни 2012 г.

Пътувания и други подобни

Петък е. Пак. Час преди края на работната седмица, седя под климатика и се моля някой да не нахълта в стаята ми. (При нас често изникват "спешни" задачки в 5... в петък).

Нетърпелива съм, защото днешната ми "кука" е ясна от сутринта! Не, ясна е дори отпреди няколко месеца... (Както писах миналия петък, "куките" са онеи нещица, които ти внасят свежинка в края на седмицата и те измъкват от плаващите пясъци на стреса...)

Та, тазседмичната е особено приятна! Заминавам за Виена!!! Само за уикенда, но и това е много! Заминаванията винаги са предшествани от онова гъделичкащо чувство и приятно очакване на неизвестно, но хубаво приключение. Абсолютно в реда на нещата е в нощта преди заминаване да не спиш (къде от вълнение, къде заради неприготвения багаж). 

В последните 5 години "узрях" за пъешествията и очичките ми се отвориха широко. Вече не пропускам възможност за събиране на нови впечатления, защото знам, че всяко пътуване може да е последно :) (Всичко се случва ;)).

Земните пътешествия са ясни, дестинациите също. Но едно друго пътуване очаквам с голямо вълнение. Пътуването към небето! Споко, няма да се самоубивам или да се хвърлям под влака :) Просто знам, че ще дойде ден, в който земният живот ще приключи. Но след това ще започне небесният! И тогава "уикендът" ще бъде вечност.  

Весел уикенд!

П.С. Може да изпратя снимка от Пратера :) А може и да нямам време... 






петък, 8 юни 2012 г.

Петъчни кукички

Пътувам си из софийските понатоварени пътни артерии (и вЕни) и на един светофар ми хрумва нещо!

Стартирам мини "рубрика": ПЕТЪЧНИ КУКИЧКИ :)

Всеки петък, съвсем целенасочено и посветено ще си търся "кукички", които да ме изкарат от теготата на последния работен ден.
Не знам какви ще бъдат, но ще ви ги споделям. (А ако има петъци без "куки", закъсала съм го, да знаете...).

Ето и първата:
Стоя си в офиса. Денят ми се струва като седмица, а седмицата - като месец. Изморена съм и главата ми гърми от информация. Търся си глътка свежест... Откривам я в любимо списание.

вторник, 27 март 2012 г.

Човекът-камбана


Не съм първата, която пише за дядо Добри. Няма и да съм последната. Гледала бях репортажи за тоя старец и преди. Чела бях и статии. Но днес попаднах на част от старо предаване на Карбовски.

Гледам този 8 минутен откъс от „Отечествен фронт” и вътре в мен някакви пластове се разместват. „Искам да го снимам!” – е първата ми мисъл за дядо Добри. Егоистичната ми нагласа се радва на предполагаемите „велики” портретни снимки, които бих направила на стареца (с новия си обектив разбира се). Продължавам да гледам и идеята за снимане изчезва. На нейно място се настанява необяснима и много силна тъга. Дори очите ми се насълзяват. (Но не позволявам на никакви сълзи да се търкалят, че видиш ли – я ми размазали спиралата, я оставили вертикални следи по напудрените ми бузи.) „Ох, каква съм глупачка” – си помислям и вече не искам да „ползвам” човека за фотомодел. А да си поговоря с него. „Какво ли бих го попитала? Какво ли би ми отговорил...? Дали да не пАлна колата в събота и да отскоча до Байлово?"

Доглеждам откъса от предаването до край и вече нито искам да го снимам, нито да си говоря с него. Не защото не го харесвам или защото не одобрявам това, което прави. Просто безумно ме е срам. Замислям се и усещам пластовете отвътре. Движат се. В ума ми бушуват мисли, в душата ми е истинска буря. Впечатленията ми? Всякакви... 

Дядо Добри бил най-големият дарител на храм-паметника „Св. Александър Невски”. Всеки ден стои на прага на храма, протегнал ръка, в очакване. Очаква човешките сърца да се разпукат, да се съкрушат и да отделят от многото си за да дадат малко. Представяш ли си? Преглътнал е всичко дето може да се преглъща, смирил се е до земята (само че отвътре) и протяга ръка... И не, дядо Добри не обяснява каква е каузата му. Не е написал на картон защо събира пари. (може би се чувства отговорен само пред Господа). Нито пък е впрегнал някого да му направи FB страница и да организира кампания. Ежедневно седи пред храма, събира пари и ги дарява. Всичките! Не част, не процент! Не оставя за себе си или за транспортни разходи. Дава всичко.

Но по-силно от това ме впечатли чистата вяра на дядо Добри! Вяра в живия Бог, в Господа. Прозрачна, без обяснения, презентации, украси и драперии, без излишности. Вярата, която говори, в смирение. Вярата, че има надежда за спасение на неспасените, че страната ни има добро бъдеще ако се обърне към Господа, че дяволът няма власт над нас, ако го изгоним от главите си... Простички неща, които обаче зависят от нас.

Разбирате ли?! Основното, което дядо Добри прави НЕ Е, че събира пари. Основното е ВЯРАТА МУ в Бога. И убеждението, че ако има храмове, това ще напомня на хората за Бога!!! И хората НАЙ-СЕТНЕ ще се обърнат към Създателя си и най-сетне ще потърсят Неговата милост.



Дядо Добри не е добър старец. Той е човекът-камбана. Той е толкова добър, колкото добра е и камбаната на всяка църква. Защото дядо Добри просто прави това, което правят и камбаните – привлича вниманието на хората към Бога.


понеделник, 19 март 2012 г.

ИНФОРМАЦИОННА БОМБА


Не се бях замисляла какво количество информация приема мозъка ми? Не, не онази, която „преработва” и излиза като продукт под формата на решения или действия. Говоря за онази, която по всякакъв начин влиза в съзнанието ми, която просто регистрирам и рядко ползвам...

Шарен и шантав билборд, новата песен на Еди-Кой-Си, офертата за пролетно намаление в Мол-а, вечерните новини в 22 ч. и тонове друга информация, която тихомълком преминава през сетивата ми, загнездва се между мозъчните ми гънки и май повече ме затормозява, отколкото да ми е полезна.

И малко по-подробно:
6.30 – алармата се включва. Избрала съм си нежна мелодия, въпреки риска слухът ми да не я регистрира, а да я приеме за част от съня. Предпочитам това, пред резките и металически звуци, които не само ще ме събудят, но и ще ме заредят с яка доза стрес още преди да съм си изпила кафето.

Тътрейки се към банята, натискам копченце и радиото забръмчава. И в следващия час и малко, съм в неговото царство. Музика, новини, прогнозата за времето, пак новини (за трафика), пак музика, коментар за новите дупки по улиците, пак реклами...

Около 9.00 – качвам се в колата и ако не продължа с радиото, „за разнообразие” си пускам диск. Кефя се на готината музика, пътувам си „кротичко” и само от време на време погледът ми спира на някоя нова табелка (която не просто ще ми извади очичките, ами ще остави дълбок отпечатък в уж отпочиналото ми съзнание).

9.30 (или 3 часа след първото отваряне на очите) – Стигнала съм до офиса и тепърва ще се сблъсквам с информация (от всякакъв характер)... А умът ми ВЕЧЕ е наблъскан с какво ли не (музика, реклами, новини, прогнозата за времето). Информационната бомба в главата ми вече цъка...

Въпреки това, „страничното” информиране продължава. Пощата, другата поща, дежурните три новинарски сайта (имат различен стил, какво пък?!), обичайната Facebook обиколка, коментирането на 2-3 приятелски статуса... „О! Най-добрата-приятелка-на-братовчедка-ми е постнала нови снимки!!! Лелеее, на какво място е ходила... (въздъх) А дали са скъпи билетите до там?”. Следва 30-минутно ровене по форуми, проверка на билети, линкове, линкове, линкове...

Докато накрая не се усетя, че е станало 12.00, а аз ОЩЕ не съм задвижила работната машина. (Е, спешните неща се вършат първи, но те винаги са с приоритет!).

Започвам да работя... и установявам колко затормозен е мозъкът ми. Нищо съществено не съм направила, а резултатът не е просто несвършена работа, а по-лошо – несвършена работа + изтощен ум.

18.00 ч. – тръгвам си от офиса и в ума ми се гонят диалози. Освен това, на път за вкъщи пресмятам набързо какво ПЪРВО да свърша утре, комбинирам сутрешния личен ангажимент със срещата в 10.00, провеждам 3-4 телефонни разговора, докато слушам централните новини или уж си почивам на лек джаз... Но докато стигна до вкъщи, съм се запасила стабилно с нова порция информация.

20.00 ч. – вечерната Facebook проверка е извършена; графикът за „до края на седмицата” – уточнен и съм готова за изглеждането на 2-3-4 серии от Този, Онзи и Третият свръхинтересен и мегамодерен сериал (който ако не съм изгледала... ми не знам какво ще ми стане).

И ако до скоро си мислех, че разните мини дейности, музички, картинки и статийки, филмчета и т.н. са дребни нещица, които уж ме развличат и разнообразяват и са по-скоро ФОН в ежедневието ми, днес разбирам, че всичко това си е една ненужна информационна вата. Кух пълнеж!

Не, благодаря :) Отказвам се. Спирам часовника на информационната бомба.

Преди седмица се захванах с пролетна профилактика (не само на гардероба, но цялостна!). Та в тази връзка, мисля да изкарам седмица:
  • без сутрешната порция радио (все ще науча дали ще е слънчево или не);
  • без зазяпване по витрини, табелки и реклами по улиците (ще си шофирам, съсредоточена в шофирането);
  • без музика в колата или в офиса (прегръщам топло всички меломани J другарчета, и аз обичам музиката...)
  • без безсмислени телефонни разговори (няма да обяснявам кои са!);
  • без безцелно киснене в нета (включително отварянето на 6 подпрозореца с гениални материали, които по лична преценка НЕПРЕМЕННО трябва да прочета);
  • без наваксване на изпуснатото в маратона с „българските сериали” вечер;
И споко, няма да ми стане скучно и няма да изпадна в информационно затъмнение. Най-много да изостана с клюките във Facebook ;) Но от това не се умира!

вторник, 28 февруари 2012 г.

ИТАЛИАНСКА АФЕРА



Втора сутрин пия кафето си и се опитвам да си представя, че то има онзи опияняващ аромат и плътност на вкуса като еспресото в Рим. (Истината е, че с повече  въображение става ;))

Преди два дни се завърнах от 4-дневно пътуване из Рим. Беше си пътешествие с приятелка. Не разбрах дали всички пътища водят до Рим и не видях папата (освен на магнитчета за хладилници и на календари, веещи се почти из целия град), но установих нещо много интересно! Рим е градът, в който самочувствието на една жена „оздравява” и е възможно дори да „полети”. Какво имам предвид ли? Разказвам.

Вървя си по римските павирани улички, зяпам си красивите сградички и се радвам на февруарското слънце. Усещам, че и то ми се радва, защото по някое време събличам якето и оставям само шала на врата (повече за финес, отколкото да ми топли). Внимавам да не изпусна някоя гледка и смело щракам с фотото. А то е увиснало на врата ми и ми пречи да дишам, но какво пък, жертвам се. Отделно от това, два други обектива тежат в чантата на рамото ми, плюс голяма бутилка с вода и вафла (тя не тежа дълго време). И по някое време, когато все пак съм свалила поглед от висините за да се размина с тълпата на кръстовището безопасно, забелязвам приветлива усмивка от изчакваща кола на светофара. Млад мъж ми се хили като репичка насреща. И толкова. Нищо повече. „Тоя пък”, си помислям аз и продължавам с тълпата напред. Да обаче погледът ми започна да попада на все повече усмивки. 

Сякаш съм абонирана за тях! 

Разминават се с мен – усмивка. Късат ми билетчето на входа на музея – усмивка. Продават ми пица – усмивка. Сервират ми капучино с много пяна – усмивка. „Искат ми парите, затова ми се усмихват” – отново ндоверчивото ми съзнание прошепва. Да, обаче ми се усмихват и такива, на които не давам нищо. Полицаи, шофьори на автобуси, случайни минувачи, млади, по-възрастни, красиви, просто чаровни. А от време на време дори чувам „Ciao bella!” (с онези кадифени и леко провлачени гласни в края на думата). „Вероятно ми се усмихват, защото съм туристка” – продължавам да упорствам. Умът ми не проумява, че може би това е част от културата им и може би това е техният начин да кажат: „Добре дошла в Италия”. Прибирам фотоапарата, скривам се зад слънчевите очила и започвам нов експеримент. Дали сега ще съм „bella”. И да, усмивките и приятното отношение от непознатите продължава!

На втория ден от престоя си в Рим се предадох! Не, не се хвърлих в обятията на първия красавец, който ме погледна в очите. Просто реших, че ще приемам поздравите и усмивките така, както приемам лъчите на слънцето – като подарък, който ме кара да се чувствам добре! И ще отвръщам с усмивка. Изобщо не ме интересуваше дали шалът, който съм избрала подхожда на якето ми и дали имам достатъчно гланц по устните си. 

Очевидно, за усмихващите се това нямаше значение. Сякаш надникваха в душата ми и оценяваха само факта, че съм жена. (Вероятно тук някой ще си помисли, че съм безумна наивница, за да се впечатля от някакво си мъжко внимание, което всъщност е плод на похотливите им мисли. Но моля! Все пак съм на 30, не на 13 и поне мъничко различавам кавалерство от свалячество. Пък дори и да е имало свалячески усмивки, то те си останаха безплодни.)

Да си призная, безразлично ми е дали италианците са такива, каквито ги представят – способни да ти завъртят ума бързо, а след това да те зарежат заради първата срещната красавица. Отидох в Рим не за да се омъжвам, а за да си почина, да разгледам града и да се разшири душата ми. И наред с другите му красоти открих, че една от най-хубавите забележителности са усмихващите се мъже. Освен това женското ми самочувствие „оздравя”. Вече знам, че не е нужно да възседна 10-сантиметрови ботуши и да облека минижуп за да ме „оценят” с усмивка.


Рим вече е зад гърба ми. На врата ми виси не фотоапаратът, а ежедневната порция работа. Слънцето все още е рядкост по нашите географски ширини, но пък се надявам родните мъже (и момчета) да започнат да се усмихват повече. А може би аз ще започна да забелязвам усмивките им по-често.


И все пак, ако някога самочувствието ми се свие като стафида и душата ми се вкисели, моментално ще проверя полетите до Рим ;)

сряда, 15 февруари 2012 г.

If tomorrow is judgment day


Повечето блогове започват с постинг-обяснение. За какво е блогът, колко често ще се публикува в него, каква ще е основната тематика, дължината на материалите и още много дрън-дрън подробности.

Аз ще пиша за каквото ми харесва, вълнува и вдъхновява. За нещата, които ме дразнаят или ме карат да летя. Не обещавам нито да е често, нито да е дълго! И ще използвам клишето: „Това пък си е моето пространство в нета” (звучи като изказ на блондинка, нали...?)

Край с въведението. Чувствайте се добре дошли по всяко време :)
Сега по същество!

Няма значение как си умрял. Има значение как е протекъл животът ти. Звучи малко цинично, но е истина. Ето за това си мисля напоследък!

Нямах представа, че смъртта на Уитни Хюстън ще предизвика в мен някакви чувства. Още по-малко – мисли в продължение на дни. Но е факт! Нито съм й вълра фенка, нито съм си давала последните пари за нейната музика, но ми е мъчно за нея. В последните няколко дни слушам предимно нейни песни, гледам филми с нейно участие и мисля...

Едва ли има човек, който не разбра, че Уитни Хюстън се спомина в навечерието на пищната церемония по раздаването на наградите Грами. Намерили я в банята... роклята й била на леглото... леля й я открила първа... с частен самолет пренесли тялото й в родния град... Все подробности и новини, с които ни заливат ежедневно вече 4 дни. И не, не се дразня на това. Нормално е хората да се вълнуват, да се интересуват, да искат да пресъздадат последните й часове, да разберат причините за смъртта. Има стотици статии и репортажи, които коментират изказванията на близките й и цитират докладите на патоанатомите. Търсят причините за смъртта й! Не ме обвинявайте в безсърдечност (вече ви казах, че ми е мъчно), но има ли значение КАК точно е умряла и ДАЛИ са намерили наркотици в стаята й?! Кое от тези „открития” ще я върне или как точно ще е полезно?!

Истината е, че причината за смъртта е една – грехът. Малък цитат от Библията: „...страстта зачева и ражда грях, а грехът като се развие напълно, ражда смърт” (послание на Яков 1 гл. 15 ст.). Изобщо няма да коментирам хорските грехове (и в частност тези на Уитни Хюстън). Изобщо няма да си изтърквам клавиатурата за да „защитавам” или „оправдавам” нечии постъпки. Просто не е моя работа. Но факт е, че причината за смъртта е грехът!

Едновременно с това виждам как жадните за сензация жълтурковци нямат търпение да минат обещаните 6-8 седмици, докато излязат резултатите от токсикологичните изследвания. И не тайно, а съвсем явно, спекулирайки, се надяват заключенията да бъдат доказателство за предположенията. И с „чиста съвест” да си напишат новите заглавия: „Уитни умряла от свръхдоза. Доказано!” А оттам нататък, на никой няма да му е интересно да чете. Просто хората ще си кажат: „Ами да. То се очакваше. След такъв живот...”

И какво от това? Да не би да пуснат на децата си нейн клип и да им кажат: „Виж маме, тая леличка, въпреки че има страхотен глас и визия, се издъни в живота си и пропадна! Оставяше един гаден мъж да я пребива и на всичкото отгоре взимаше наркотици и пиеше да припадък. Ти, маме, да не правиш така!!!”

А?

Безспорно е, че животът на Уитни Хюстън не е бил най-добрият пример. Безспорно е, че изборите, които е правила, са й причинявали болка. Не я защитавам, нито одобрявам начин на живот, в който доминират завистимостите, но ми се струва неоправдано прекаленото коментиране КАК и ЗАЩО е умряла. Защото ВЕЧЕ няма значение. Оттук нататък има значение само КАК е живяла. Простете, ама аз няма да преценявам какъв е бил животът й, спрямо публикациите и клиповете в нета. И няма да коментирам ДАЛИ „ще отиде в рая или в ада”.

Защото не аз, а Бог „прави слънцето да изгрява и над злите, и над добрите; и дава дъжд и на праведните, и на неправедните” (пак Библията). И защото не аз, а Бог ще съди хората за постъпките им и думите им; за това КАК СА ИЗЖИВЯЛИ ЖИВОТА СИ.

Една нейна песен започва така:

If tomorrow is judgment day
And I'm standing on the front line
And the Lord asks me what I did with my life
I will say I spent it with you

...и завършва така:

If I should die this very day
Don't cry, 'cause on Earth we weren't meant to stay
And no matter what the people say
I'll be waiting for you after the judgment day

За  ВСИЧКИ ще има ден за съд! И тогава всеки ще отговаря за себе си. Включително и Уитни Хюстън.