ИТАЛИАНСКА АФЕРА

Втора сутрин пия кафето си и се опитвам да си представя, че то има онзи опияняващ аромат и плътност на вкуса като еспресото в Рим. (Истината е, че с повече  въображение става ;))

Преди два дни се завърнах от 4-дневно пътуване из Рим. Беше си пътешествие с приятелка. Не разбрах дали всички пътища водят до Рим и не видях папата (освен на магнитчета за хладилници и на календари, веещи се почти из целия град), но установих нещо много интересно! Рим е градът, в който самочувствието на една жена „оздравява” и е възможно дори да „полети”. Какво имам предвид ли? Разказвам.

Вървя си по римските павирани улички, зяпам си красивите сградички и се радвам на февруарското слънце. Усещам, че и то ми се радва, защото по някое време събличам якето и оставям само шала на врата (повече за финес, отколкото да ми топли). Внимавам да не изпусна някоя гледка и смело щракам с фотото. А то е увиснало на врата ми и ми пречи да дишам, но какво пък, жертвам се. Отделно от това, два други обектива тежат в чантата на рамото ми, плюс голяма бутилка с вода и вафла (тя не тежа дълго време). И по някое време, когато все пак съм свалила поглед от висините за да се размина с тълпата на кръстовището безопасно, забелязвам приветлива усмивка от изчакваща кола на светофара. Млад мъж ми се хили като репичка насреща. И толкова. Нищо повече. „Тоя пък”, си помислям аз и продължавам с тълпата напред. Да обаче погледът ми започна да попада на все повече усмивки. 

Сякаш съм абонирана за тях! 

Разминават се с мен – усмивка. Късат ми билетчето на входа на музея – усмивка. Продават ми пица – усмивка. Сервират ми капучино с много пяна – усмивка. „Искат ми парите, затова ми се усмихват” – отново ндоверчивото ми съзнание прошепва. Да, обаче ми се усмихват и такива, на които не давам нищо. Полицаи, шофьори на автобуси, случайни минувачи, млади, по-възрастни, красиви, просто чаровни. А от време на време дори чувам „Ciao bella!” (с онези кадифени и леко провлачени гласни в края на думата). „Вероятно ми се усмихват, защото съм туристка” – продължавам да упорствам. Умът ми не проумява, че може би това е част от културата им и може би това е техният начин да кажат: „Добре дошла в Италия”. Прибирам фотоапарата, скривам се зад слънчевите очила и започвам нов експеримент. Дали сега ще съм „bella”. И да, усмивките и приятното отношение от непознатите продължава!

На втория ден от престоя си в Рим се предадох! Не, не се хвърлих в обятията на първия красавец, който ме погледна в очите. Просто реших, че ще приемам поздравите и усмивките така, както приемам лъчите на слънцето – като подарък, който ме кара да се чувствам добре! И ще отвръщам с усмивка. Изобщо не ме интересуваше дали шалът, който съм избрала подхожда на якето ми и дали имам достатъчно гланц по устните си. 

Очевидно, за усмихващите се това нямаше значение. Сякаш надникваха в душата ми и оценяваха само факта, че съм жена. (Вероятно тук някой ще си помисли, че съм безумна наивница, за да се впечатля от някакво си мъжко внимание, което всъщност е плод на похотливите им мисли. Но моля! Все пак съм на 30, не на 13 и поне мъничко различавам кавалерство от свалячество. Пък дори и да е имало свалячески усмивки, то те си останаха безплодни.)

Да си призная, безразлично ми е дали италианците са такива, каквито ги представят – способни да ти завъртят ума бързо, а след това да те зарежат заради първата срещната красавица. Отидох в Рим не за да се омъжвам, а за да си почина, да разгледам града и да се разшири душата ми. И наред с другите му красоти открих, че една от най-хубавите забележителности са усмихващите се мъже. Освен това женското ми самочувствие „оздравя”. Вече знам, че не е нужно да възседна 10-сантиметрови ботуши и да облека минижуп за да ме „оценят” с усмивка.

Рим вече е зад гърба ми. На врата ми виси не фотоапаратът, а ежедневната порция работа. Слънцето все още е рядкост по нашите географски ширини, но пък се надявам родните мъже (и момчета) да започнат да се усмихват повече. А може би аз ще започна да забелязвам усмивките им по-често.

И все пак, ако някога самочувствието ми се свие като стафида и душата ми се вкисели, моментално ще проверя полетите до Рим ;)

If tomorrow is judgment day

Повечето блогове започват с постинг-обяснение. За какво е блогът, колко често ще се публикува в него, каква ще е основната тематика, дължината на материалите и още много дрън-дрън подробности.

Аз ще пиша за каквото ми харесва, вълнува и вдъхновява. За нещата, които ме дразнаят или ме карат да летя. Не обещавам нито да е често, нито да е дълго! И ще използвам клишето: „Това пък си е моето пространство в нета” (звучи като изказ на блондинка, нали...?)

Край с въведението. Чувствайте се добре дошли по всяко време :) Сега по същество!

Няма значение как си умрял. Има значение как е протекъл животът ти. Звучи малко цинично, но е истина. Ето за това си мисля напоследък!

Нямах представа, че смъртта на Уитни Хюстън ще предизвика в мен някакви чувства. Още по-малко – мисли в продължение на дни. Но е факт! Нито съм й вълра фенка, нито съм си давала последните пари за нейната музика, но ми е мъчно за нея. В последните няколко дни слушам предимно нейни песни, гледам филми с нейно участие и мисля...

Едва ли има човек, който не разбра, че Уитни Хюстън се спомина в навечерието на пищната церемония по раздаването на наградите Грами. Намерили я в банята... роклята й била на леглото... леля й я открила първа... с частен самолет пренесли тялото й в родния град... Все подробности и новини, с които ни заливат ежедневно вече 4 дни. И не, не се дразня на това. Нормално е хората да се вълнуват, да се интересуват, да искат да пресъздадат последните й часове, да разберат причините за смъртта. Има стотици статии и репортажи, които коментират изказванията на близките й и цитират докладите на патоанатомите. Търсят причините за смъртта й! Не ме обвинявайте в безсърдечност (вече ви казах, че ми е мъчно), но има ли значение КАК точно е умряла и ДАЛИ са намерили наркотици в стаята й?! Кое от тези „открития” ще я върне или как точно ще е полезно?!

Истината е, че причината за смъртта е една – грехът. Малък цитат от Библията: „...страстта зачева и ражда грях, а грехът като се развие напълно, ражда смърт” (послание на Яков 1 гл. 15 ст.). Изобщо няма да коментирам хорските грехове (и в частност тези на Уитни Хюстън). Изобщо няма да си изтърквам клавиатурата за да „защитавам” или „оправдавам” нечии постъпки. Просто не е моя работа. Но факт е, че причината за смъртта е грехът!

Едновременно с това виждам как жадните за сензация жълтурковци нямат търпение да минат обещаните 6-8 седмици, докато излязат резултатите от токсикологичните изследвания. И не тайно, а съвсем явно, спекулирайки, се надяват заключенията да бъдат доказателство за предположенията. И с „чиста съвест” да си напишат новите заглавия: „Уитни умряла от свръхдоза. Доказано!” А оттам нататък, на никой няма да му е интересно да чете. Просто хората ще си кажат: „Ами да. То се очакваше. След такъв живот...”

И какво от това? Да не би да пуснат на децата си нейн клип и да им кажат: „Виж маме, тая леличка, въпреки че има страхотен глас и визия, се издъни в живота си и пропадна! Оставяше един гаден мъж да я пребива и на всичкото отгоре взимаше наркотици и пиеше да припадък. Ти, маме, да не правиш така!!!”

А?

Безспорно е, че животът на Уитни Хюстън не е бил най-добрият пример. Безспорно е, че изборите, които е правила, са й причинявали болка. Не я защитавам, нито одобрявам начин на живот, в който доминират завистимостите, но ми се струва неоправдано прекаленото коментиране КАК и ЗАЩО е умряла. Защото ВЕЧЕ няма значение. Оттук нататък има значение само КАК е живяла. Простете, ама аз няма да преценявам какъв е бил животът й, спрямо публикациите и клиповете в нета. И няма да коментирам ДАЛИ „ще отиде в рая или в ада”.

Защото не аз, а Бог „прави слънцето да изгрява и над злите, и над добрите; и дава дъжд и на праведните, и на неправедните” (пак Библията). И защото не аз, а Бог ще съди хората за постъпките им и думите им; за това КАК СА ИЗЖИВЯЛИ ЖИВОТА СИ.

Една нейна песен започва така:

“If tomorrow is judgment day
And I'm standing on the front line
And the Lord asks me what I did with my life
I will say I spent it with you”

...и завършва така:

“If I should die this very day
Don't cry, 'cause on Earth we weren't meant to stay
And no matter what the people say
I'll be waiting for you after the judgment day”

За  ВСИЧКИ ще има ден за съд! И тогава всеки ще отговаря за себе си. Включително и Уитни Хюстън.