вторник, 28 февруари 2012 г.

ИТАЛИАНСКА АФЕРА



Втора сутрин пия кафето си и се опитвам да си представя, че то има онзи опияняващ аромат и плътност на вкуса като еспресото в Рим. (Истината е, че с повече  въображение става ;))

Преди два дни се завърнах от 4-дневно пътуване из Рим. Беше си пътешествие с приятелка. Не разбрах дали всички пътища водят до Рим и не видях папата (освен на магнитчета за хладилници и на календари, веещи се почти из целия град), но установих нещо много интересно! Рим е градът, в който самочувствието на една жена „оздравява” и е възможно дори да „полети”. Какво имам предвид ли? Разказвам.

Вървя си по римските павирани улички, зяпам си красивите сградички и се радвам на февруарското слънце. Усещам, че и то ми се радва, защото по някое време събличам якето и оставям само шала на врата (повече за финес, отколкото да ми топли). Внимавам да не изпусна някоя гледка и смело щракам с фотото. А то е увиснало на врата ми и ми пречи да дишам, но какво пък, жертвам се. Отделно от това, два други обектива тежат в чантата на рамото ми, плюс голяма бутилка с вода и вафла (тя не тежа дълго време). И по някое време, когато все пак съм свалила поглед от висините за да се размина с тълпата на кръстовището безопасно, забелязвам приветлива усмивка от изчакваща кола на светофара. Млад мъж ми се хили като репичка насреща. И толкова. Нищо повече. „Тоя пък”, си помислям аз и продължавам с тълпата напред. Да обаче погледът ми започна да попада на все повече усмивки. 

Сякаш съм абонирана за тях! 

Разминават се с мен – усмивка. Късат ми билетчето на входа на музея – усмивка. Продават ми пица – усмивка. Сервират ми капучино с много пяна – усмивка. „Искат ми парите, затова ми се усмихват” – отново ндоверчивото ми съзнание прошепва. Да, обаче ми се усмихват и такива, на които не давам нищо. Полицаи, шофьори на автобуси, случайни минувачи, млади, по-възрастни, красиви, просто чаровни. А от време на време дори чувам „Ciao bella!” (с онези кадифени и леко провлачени гласни в края на думата). „Вероятно ми се усмихват, защото съм туристка” – продължавам да упорствам. Умът ми не проумява, че може би това е част от културата им и може би това е техният начин да кажат: „Добре дошла в Италия”. Прибирам фотоапарата, скривам се зад слънчевите очила и започвам нов експеримент. Дали сега ще съм „bella”. И да, усмивките и приятното отношение от непознатите продължава!

На втория ден от престоя си в Рим се предадох! Не, не се хвърлих в обятията на първия красавец, който ме погледна в очите. Просто реших, че ще приемам поздравите и усмивките така, както приемам лъчите на слънцето – като подарък, който ме кара да се чувствам добре! И ще отвръщам с усмивка. Изобщо не ме интересуваше дали шалът, който съм избрала подхожда на якето ми и дали имам достатъчно гланц по устните си. 

Очевидно, за усмихващите се това нямаше значение. Сякаш надникваха в душата ми и оценяваха само факта, че съм жена. (Вероятно тук някой ще си помисли, че съм безумна наивница, за да се впечатля от някакво си мъжко внимание, което всъщност е плод на похотливите им мисли. Но моля! Все пак съм на 30, не на 13 и поне мъничко различавам кавалерство от свалячество. Пък дори и да е имало свалячески усмивки, то те си останаха безплодни.)

Да си призная, безразлично ми е дали италианците са такива, каквито ги представят – способни да ти завъртят ума бързо, а след това да те зарежат заради първата срещната красавица. Отидох в Рим не за да се омъжвам, а за да си почина, да разгледам града и да се разшири душата ми. И наред с другите му красоти открих, че една от най-хубавите забележителности са усмихващите се мъже. Освен това женското ми самочувствие „оздравя”. Вече знам, че не е нужно да възседна 10-сантиметрови ботуши и да облека минижуп за да ме „оценят” с усмивка.


Рим вече е зад гърба ми. На врата ми виси не фотоапаратът, а ежедневната порция работа. Слънцето все още е рядкост по нашите географски ширини, но пък се надявам родните мъже (и момчета) да започнат да се усмихват повече. А може би аз ще започна да забелязвам усмивките им по-често.


И все пак, ако някога самочувствието ми се свие като стафида и душата ми се вкисели, моментално ще проверя полетите до Рим ;)

2 коментара:

  1. Това е самата истина!
    Миналата пролет бях за 2 седмици в Бергамо и ми направи същото впечатление. Италианците с всичките си недостатъци имат една отличителна черта - те ценят жената:)

    ОтговорИзтриване
  2. Ех, Sunny... чувствам се подкрепена :) Благодаря ти!

    ОтговорИзтриване