Човекът-камбана

Не съм първата, която пише за дядо Добри. Няма и да съм последната. Гледала бях репортажи за тоя старец и преди. Чела бях и статии. Но днес попаднах на част от старо предаване на Карбовски.

Гледам този 8 минутен откъс от „Отечествен фронт” и вътре в мен някакви пластове се разместват. „Искам да го снимам!” – е първата ми мисъл за дядо Добри. Егоистичната ми нагласа се радва на предполагаемите „велики” портретни снимки, които бих направила на стареца (с новия си обектив разбира се). Продължавам да гледам и идеята за снимане изчезва. На нейно място се настанява необяснима и много силна тъга. Дори очите ми се насълзяват. (Но не позволявам на никакви сълзи да се търкалят, че видиш ли – я ми размазали спиралата, я оставили вертикални следи по напудрените ми бузи.) „Ох, каква съм глупачка” – си помислям и вече не искам да „ползвам” човека за фотомодел. А да си поговоря с него. „Какво ли бих го попитала? Какво ли би ми отговорил...? Дали да не пАлна колата в събота и да отскоча до Байлово?"

Доглеждам откъса от предаването до край и вече нито искам да го снимам, нито да си говоря с него. Не защото не го харесвам или защото не одобрявам това, което прави. Просто безумно ме е срам. Замислям се и усещам пластовете отвътре. Движат се. В ума ми бушуват мисли, в душата ми е истинска буря. Впечатленията ми? Всякакви... 

Дядо Добри бил най-големият дарител на храм-паметника „Св. Александър Невски”. Всеки ден стои на прага на храма, протегнал ръка, в очакване. Очаква човешките сърца да се разпукат, да се съкрушат и да отделят от многото си за да дадат малко. Представяш ли си? Преглътнал е всичко дето може да се преглъща, смирил се е до земята (само че отвътре) и протяга ръка... И не, дядо Добри не обяснява каква е каузата му. Не е написал на картон защо събира пари. (може би се чувства отговорен само пред Господа). Нито пък е впрегнал някого да му направи FB страница и да организира кампания. Ежедневно седи пред храма, събира пари и ги дарява. Всичките! Не част, не процент! Не оставя за себе си или за транспортни разходи. Дава всичко.

Но по-силно от това ме впечатли чистата вяра на дядо Добри! Вяра в живия Бог, в Господа. Прозрачна, без обяснения, презентации, украси и драперии, без излишности. Вярата, която говори, в смирение. Вярата, че има надежда за спасение на неспасените, че страната ни има добро бъдеще ако се обърне към Господа, че дяволът няма власт над нас, ако го изгоним от главите си... Простички неща, които обаче зависят от нас.

Разбирате ли?! Основното, което дядо Добри прави НЕ Е, че събира пари. Основното е ВЯРАТА МУ в Бога. И убеждението, че ако има храмове, това ще напомня на хората за Бога!!! И хората НАЙ-СЕТНЕ ще се обърнат към Създателя си и най-сетне ще потърсят Неговата милост.

Дядо Добри не е добър старец. Той е човекът-камбана. Той е толкова добър, колкото добра е и камбаната на всяка църква. Защото дядо Добри просто прави това, което правят и камбаните – привлича вниманието на хората към Бога.

ИНФОРМАЦИОННА БОМБА

Не се бях замисляла какво количество информация приема мозъка ми? Не, не онази, която „преработва” и излиза като продукт под формата на решения или действия. Говоря за онази, която по всякакъв начин влиза в съзнанието ми, която просто регистрирам и рядко ползвам...

Шарен и шантав билборд, новата песен на Еди-Кой-Си, офертата за пролетно намаление в Мол-а, вечерните новини в 22 ч. и тонове друга информация, която тихомълком преминава през сетивата ми, загнездва се между мозъчните ми гънки и май повече ме затормозява, отколкото да ми е полезна.

И малко по-подробно:

6.30 – алармата се включва. Избрала съм си нежна мелодия, въпреки риска слухът ми да не я регистрира, а да я приеме за част от съня. Предпочитам това, пред резките и металически звуци, които не само ще ме събудят, но и ще ме заредят с яка доза стрес още преди да съм си изпила кафето.

Тътрейки се към банята, натискам копченце и радиото забръмчава. И в следващия час и малко, съм в неговото царство. Музика, новини, прогнозата за времето, пак новини (за трафика), пак музика, коментар за новите дупки по улиците, пак реклами...

Около 9.00 – качвам се в колата и ако не продължа с радиото, „за разнообразие” си пускам диск. Кефя се на готината музика, пътувам си „кротичко” и само от време на време погледът ми спира на някоя нова табелка (която не просто ще ми извади очичките, ами ще остави дълбок отпечатък в уж отпочиналото ми съзнание).

9.30 (или 3 часа след първото отваряне на очите) – Стигнала съм до офиса и тепърва ще се сблъсквам с информация (от всякакъв характер)... А умът ми ВЕЧЕ е наблъскан с какво ли не (музика, реклами, новини, прогнозата за времето). Информационната бомба в главата ми вече цъка...

Въпреки това, „страничното” информиране продължава. Пощата, другата поща, дежурните три новинарски сайта (имат различен стил, какво пък?!), обичайната Facebook обиколка, коментирането на 2-3 приятелски статуса... „О! Най-добрата-приятелка-на-братовчедка-ми е постнала нови снимки!!! Лелеее, на какво място е ходила... (въздъх) А дали са скъпи билетите до там?”. Следва 30-минутно ровене по форуми, проверка на билети, линкове, линкове, линкове...

Докато накрая не се усетя, че е станало 12.00, а аз ОЩЕ не съм задвижила работната машина. (Е, спешните неща се вършат първи, но те винаги са с приоритет!).

Започвам да работя... и установявам колко затормозен е мозъкът ми. Нищо съществено не съм направила, а резултатът не е просто несвършена работа, а по-лошо – несвършена работа + изтощен ум.

18.00 ч. – тръгвам си от офиса и в ума ми се гонят диалози. Освен това, на път за вкъщи пресмятам набързо какво ПЪРВО да свърша утре, комбинирам сутрешния личен ангажимент със срещата в 10.00, провеждам 3-4 телефонни разговора, докато слушам централните новини или уж си почивам на лек джаз... Но докато стигна до вкъщи, съм се запасила стабилно с нова порция информация.

20.00 ч. – вечерната Facebook проверка е извършена; графикът за „до края на седмицата” – уточнен и съм готова за изглеждането на 2-3-4 серии от Този, Онзи и Третият свръхинтересен и мегамодерен сериал (който ако не съм изгледала... ми не знам какво ще ми стане).

И ако до скоро си мислех, че разните мини дейности, музички, картинки и статийки, филмчета и т.н. са дребни нещица, които уж ме развличат и разнообразяват и са по-скоро ФОН в ежедневието ми, днес разбирам, че всичко това си е една ненужна информационна вата. Кух пълнеж!

Не, благодаря :) Отказвам се. Спирам часовника на информационната бомба.

Преди седмица се захванах с пролетна профилактика (не само на гардероба, но цялостна!). Та в тази връзка, мисля да изкарам седмица:

• без сутрешната порция радио (все ще науча дали ще е слънчево или не);
• без зазяпване по витрини, табелки и реклами по улиците (ще си шофирам, съсредоточена в шофирането);
• без музика в колата или в офиса (прегръщам топло всички меломани J другарчета, и аз обичам музиката...)
• без безсмислени телефонни разговори (няма да обяснявам кои са!);
• без безцелно киснене в нета (включително отварянето на 6 подпрозореца с гениални материали, които по лична преценка НЕПРЕМЕННО трябва да прочета);
• без наваксване на изпуснатото в маратона с „българските сериали” вечер;

И споко, няма да ми стане скучно и няма да изпадна в информационно затъмнение. Най-много да изостана с клюките във Facebook ;) Но от това не се умира!